Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.01.2012 15:25 - Неизпратено любовно писмо - 4-та част - Дорис Лесинг
Автор: taara Категория: Тя и той   
Прочетен: 836 Коментари: 0 Гласове:
2



Затова ще ти го преведа на твоя език. Ще ти преведа истината така, че да проличи лъжливия, почти смущаващ, раздут ореол, който обгръща Виктория Карингтон. Ще ти разкажа как, когато се върнах удома след като те срещнах, цялото ми тяло бе сгърчено от болка и как лежах на пода, изпотена и трепереща, сякаш болна от малария, сякаш през мене минаваха ножове и отнемаха нещо. Защото срещата ми с теб ми напомни отново какво е да бъдеш с мъж, действително с него, така че, ритъма на всеки ден, всяка нощ, да е от морски вълни, които ни носят. Всичко    с което най-много се гордеех ми изглеждаше едно нищо - това, което се опитвах да постигна с играта си, каквото бях постигнала, дори и това, което всъщност бях аз, вътрешния чувствителен баланс, който е като свръх инструмент от фантастичен трептящ материал и спотаен звяр - това творение, създадено от мене, което всеки ден ставаше все по-вглъбено, чувствително и деликатно, изглеждаше абсурдно, дребнаво, старомоминско, срамно извинение за страхливостта ми. И моят живот, който така ми допадаше поради своята балансираност, ред, постоянно нарастваща придирчивост, изглеждаше необичайно самотен. Всяка една частица от моето същество крещеше, искаше, нуждаеше се - бях като наркоман, лишен от дозата си. Изправих се от пода, изкъпах се, погрижех се за себе си като за инвалид или като за -да, като за бременна жена. Тези извънредни оплождания сега ставаха толкова рядко и затова аз ги пазя, не прахосвам нищо от тях и едновременно копнея за тях и се страхувам от тях. Всеки път сякаш ме убиват, сякаш ме разкъсвати отварят цялата, и в същото време съм принудена да си спомням от какво съм се лишавала по своя воля. Всеки път,кога то се случи, аз се кълна, че няма да позволя да се случи отново - болката е толкова ужасна. Какво цвете, какъв огън, какво чудо би било, ако вместо да се усмихвам("сладостната пронизваща" усмивка на умиращата ми красота) вместо да го приемам, да се примирявам, аз се обърнех към тебе и ти кажех... Но няма да го направя и по този начин нещо много рядко (нещо много по-красиво от това, което твоята жена може някога да ти даде или жените, които са за ден-два , могат да си представят) никога не ще се осъществи. Вместо това .... аз седя и се храня от болката, седя и я държа, седя и стискам зъби, и ... Тъмно е, много ранна утрин е, светлината в моята стая е прозрачно-сивкава, като воден или въздушен призрак, в прозорците няма светлина - виждам това   от моя прозорец. Стоя в леглото и наблюдавам сянката на дървотокак се движи по тухлената стена на градината, сдържам болката и ... О, скъпи мой, мой скъпи, аз съм покривътпод който живееш, аз съм небето, в което ти летиш като птица, аз съм ... Душата ми е стая, голяма стая, зала - тя е празна, чакаща. Понякога през нея избръмчава муха и носи летни утриниот друг континент, понякога се усмихва дете в нея и сякаш поколенията пеят заедно - дете, девойка и стара жена като едно цяло. Понякога ти влизаш в нея и аз затварям очи от сладкото познание в мене какво представляваш ти, чувствувам какво си ти - сякаш съм близо до дърво и съм сложила ръка на дишащата му кора. Аз съм вир с вода, в който плувах фантастични създания, в който ти, малко момче, играеш, загорялата ти кожа блести и водата обгръща твоите крайници сякаш като с ръце, моите ръце, които никога няма да те докоснат, моите ръце, които утре вечер, в локвата на очакващата тишина, ще се протегнат към хилядите хора в залата, ще създадат любов за тях от погълнатата от мене болка на отказа ми. Аз съм стая, в която стои старец, усмихващ се, усмихващ се така цели петдесет столетия, ти и твоите обрасли слабини, които ме създадоха. Аз съм свят, в който ти вдъхна живот, донеси живот с усмивката си, създаде ме. Аз съм, заедно с теб, това, което създава всеки момент хиляди микроскопични животинки, създанията на нашето раздаване, и всяко едно ние двамата сме го докоснали с нашите ръце и пуснали в пространството като свободни птици. Аз съм обширно пространство, което се уголемява, което расте, което се разпространява с непрекъснатото просветляване на човешката душ и във вселената, клекнало в ъгъла, нещо, предмет, тъмен, бавен, намотай на кълбо - аморфна тежест, телесен сън, вледеняващ глупав сън, тежест като тъмнината в запустяла стая, -това нещо мърда в съня ми, там където е приклекнало в душата ми и аз напрягам всички мои мускули, всичката си сила, за да го разпръсна. Защото съм родена за това, това съм аз, боря се с телесния сън, като поставям около него ограничителен пояс от светлина, от разсъдък, така че, той да не може да разпростре бавно гадното си петно над дърветата, над звездите, над теб. Сякаш откакто се обърна към мен и се усмихна, и отново позволи на светлината да премине през мен, сякаш краля е взел ръката на кралицата и я сложил да седне на   трона си - крал и неговата кралица, ръка в ръка, на върха на моята планина, стоят и се усмихват спокойни в своята страна. Идва вече денят, сянката на дървото върху тухлената ограда я няма вече и аз си мисля как днес ще изляза на сцената, обградена от студения кръг на моето целомъдрие, кръгът на моята воля, и как ще вдигна лице (разцъфналото лице на моето девичество), и как ще вдигна ръце и от тях ще потече топлината, която ти ми даде. И така, мой скъпи, сега се обърни към жена си, сложи главата й на рамото си и двамата заспете сладко съня на вашата любов. Освобождавам ви да отидете при своите удоволствия без мен. Оставам ви на вашата любов. Оставам ви при вашия живот.
край



Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: taara
Категория: Забавление
Прочетен: 54268
Постинги: 28
Коментари: 46
Гласове: 150
Спечели и ти от своя блог!
Архив